Може ли християните да се молят заедно с еретици?


Може ли да встъпваме в молитвени отношения с неправославни християни (еретици)?

Можем ли да отправяме молитви за инославни живи християни?

„По духа и смисъла на църковните законоположения църковната молитва трябва да се възнася само за онези вярващи, които са или са били подчинени на Църквата, признават я или са я признавали за своя майка, вярват или са вярвали в нея, а с онези, които са се отчуждили или отхвърлят Църквата, не трябва да има молитвено общение. Според 45-о апостолско правило „епископ, презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, нека се отлъчи.“ Също на отлъчване подлежи всеки, „ако… макар и вкъщи, се помоли с отлъчен от църковно общение.“ По 46-о правило се забранява да се приема жертва от еретици. Тези правила се повтарят и потвърждават от последващите съборни определения (вж. Антиохийски събор, пр. 2; Лаодикийски събор, пр. 6, 33, 37), те трябва да лежат в основата на църковната практика и в своята пастирска дейност пастирът на Църквата не трябва да отстъпва от тези правила. Очевидно те не позволяват да се възнасят църковни молитви за онези, които са извън църковното общение“ (1, 693).

Из апостолските правила:

„Ако някой, макар и вкъщи, се помоли с отлъчен от църковно общение, да бъде (и сам той) отлъчен“ (пр. 10).

„Ако някой, който се брои от клира, се помоли с низвергнат, и сам нека бъде низвергнат“ (пр.11).

„Епископ или презвитер, или дякон, който се е молил с еретици, нека се отлъчи; а ако им позволи да вършат нещо като свещенослужители в църквата, да бъде низвергнат“ (пр. 45).

„Епископ или презвитер, приел кръщение или жертва от еретици, повеляваме да бъде низвергнат. „Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния?“ (2 Кор.- 6:15) (пр. 46).

„Не се позволява да се приемат благословения от еретици, понеже те са повече пустословия, нежели благословения“ (пр. 2).

„Забранява се моленето с еретик или с разколник“ (пр. 33).

„Да се не допущат еретици да влизат в Божия дом, докато са още в ереста си“ (пр. 6).

„Не трябва да се приемат празнични дарове, изпращани от иудеи или от еретици, нито да се празнува наедно с тях“ (Лаодикийски събор, пр. 37). 

„Ако някой от клира или мирянин, влезе в иудейска или еретическа синагога да се помоли, да бъде и от свещения чин низвергнат, и от църковно общение отлъчен“ (Правила на Светите Апостоли, 66).

„Историята не познава, а мисълта отказва да предположи възможност за съвместно съслужение на православни свещеници с латински, старокатолически или пък арменски свещеници, понеже в нашето съзнание са живи забраните на 45-ото апостолско правило, които предвиждат строги санкции за молещите се съвместно с еретици и отлъчване за онези, които приемат свещенодействия (треби), извършвани от техните клирици. От друга страна, според древните правила на Църквата никой не престава да бъде еретик, ако признавайки и изповядвайки тайнствата на Православната Църква, продължава да бъде отделен от нея по въпросите на вярата и мирогледа (концепцията за живота). Затова общението с инославните в тайнствата противоречи на нашите традиции, защото според учението на Светите отци отпадането от Църквата довежда до прекратяване на благодатните дарове на Светия Дух поради изгубването на приемствеността (1-во пр. на св. Василий Велики). И за да не станем съучастници в заблужденията им относно вярата и да избегнем осъждане наред с тях, св. Иоан Дамаскин поучава всячески да се пазим от евхаристическо общение с тях, приемайки от тях или давайки им Свето Причастие…“ За Православната Църква теоретично да признае тайнствата, извършвани извън нея, би означавало да се отрече от съзнанието за собствената си непогрешимост като единствена постоянна пазителка на богооткровените истини и благодатта и в същото време би противоречало на правилата на първата Църква, чиято вярна продължителка е тя. Равенството по отношение на тайнствата предполага едновременно и взаимно общуване в тях, което категорично се осъжда от учението на Съборната Вселенска Църква (10, 320 – 324, 333).

Когато през 336 година еретикът Арий с измама постигнал да бъде приет в църковно общение и се готвил да иде в храма, престарелият византийски епископ Александър в храма на Мира молел Бога той или ересиархът Арий да бъдат взети от света, тъй като не искал да бъде свидетел на такова светотатство като приемането на еретик в общение с църквата. И Промисълът Божи явил над Арий Своя справедлив съд, като в деня на тържеството му пратил неочаквана кончина (вж. Жития на светците… св. Дмитрий Ростовски. Кн. 9, М., 1908, с. 820).

Когато през втората половина на IV век император Валент (364-378), желаейки да насади арианската ерес, незаконно поставил на епископската катедра арианин, лъжеепископа на име Лупус, православното население на Едеса – клирици и миряни, престанали да посещават своята църква, завзета от арианите. Те се събирали извън града и извършвали богослуженията на открито. Императорът заповядал да призоват при него на разпит клирици, лица от духовенството, начело с най-стария презвитер Евлогий. Той настоявал те да встъпят в църковно общение с лъжеепископа, но никой от тях не се съгласил. Осемдесет мъже от духовния чин били оковани и изпратени на заточение в Тракия (Жития на светците, 26 август).

„Кажи ми, старче, когато умреш, как би искал да те погребат (т. е. с православни или с неправославни)?“ – така запитал ангелът един старец подвижник, който поради сляпата си простота във въпросите на вярата безразборно се причастявал където свари. Когато той отишъл при друг старец и му предал чутото от ангела, последният му внушил да не се причастява никъде другаде освен в Светата, Съборна и Апостолска Църква и на ангела да отговори, че иска да бъде погребан подобно на иерусалимските иноци, които били истински православни. Ангелът, като чул този отговор на стареца, го одобрил и старецът тозчас починал: всичко това станало с цел да не погуби старецът трудовете си и да не бъде осъден с грешниците“ (Луг духовный, гл. 176).

„Понеже ние се причастяваме от единия Хляб, всички ставаме едно Тяло Христово и една Кръв, и членове един на друг, съставяйки едно Тяло с Христа. Затова нека с всички сили се противим да приемаме причастие от еретици, нито пък да им даваме. Защото Господ казва: „Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера пред свините“ (Мат. 8:6), за да не станете участници в превратното им учение и съждение“ (Точно изложение на православната вяра от св. Иоан Дамаскин, с. 225).

„Един православен монах ги уговарял (монасите разколници – ред.). да оставят всички свои обичаи, несъответстващи на църковните, да приемат и да встъпят в общение с Църквата. Те се съгласили да приемат всичко, всички Предания, ала поискали както и преди да се кръстят с два пръста. Когато за това научил свети Силверст Патриарх Антиохийски, мъж свят и изпълнен с премъдростта на Светия Дух, а така също и молдовският митрополит Никифор, грък, мъж премъдър, те решително запретили на тези разколници да остават в манастира с такива думи:

„Ако от цялата си душа искате да се присъедините към Съборната Църква, следва без всякакво съмнение и с цялата си искреност да приемете всички апостолски Предания и обичаи на Църквата без изключение; тогава и Църквата ще ви приеме като любими чада, с велика радост. Ала понеже вие не всички апостолски предания и църковни обичаи се съгласявате да приемете, а твърдо и непоклатимо държите вашия измислен кръстен знак с два пръста и не искате в това да се покорите на Божията Църква и молите Църквата да ви приеме в общение с този ваш кръстен знак, може ли Църквата да изпълни желанието ви? Възможно ли е в една и съща Съборна Църква да има два обичая, несъвместими един с друг и противоречащи един на друг, едни и същи християни не по един начин да полагат кръстното знамение? и т. н..“

След това казват също: „Затова знайте твърдо, че Църквата Божия в никакъв случай не може да се съгласи с вашето предложение и вие повече не ни молете за това, защото то е невъзможно, но идете си и повече не оставайте в тази обител, дето сте сега, защото, като сте непокорни на Църквата, не можете да имате общение с живеещите тук православни монаси.“

Сега преценете сами, христолюбци, щом Църквата не е приела в общение монасите разколници, готови да приемат всички апостолски и църковни обичаи, само заради това, че не са се отказали от двупръстното кръстно знамение, тогава как може да приеме онези, които … се съмняват в Преданията на Съборната Църква, не слушат заповедите и в много друго не искат да се покорят на църковните правила? Вие питате имат ли те надежда за спасение, поне заради добрите им дела, и може ли свещеник да ги опрощава на изповед и да ги причастява със Светите тайни, и молите за подробен отговор.

На това ви отговарям така: според мен разколът може да бъде двояк: или някой сам да състои в разкол, или други да довежда в разкол, като ги откъсва от Църквата с богоборческото си учение. Онзи, който пребивава в такъв разкол, дори и да извърши всички добри дела, дори и мъченически да пролее кръвта си за Христа, което несъмнено превъзхожда всички добри дела, в никакъв случай не може да заглади този смъртен грях, т. е. разкола. И ако човек дори с мъченическа кръв не може да заглади разкола, каква надежда може да има за спасение и как на изповед свещеникът може да му опрости греховете и да го сподоби с причастяване със Светите тайни, без той истински да се обърне към Църквата? Това изобщо не е възможно и във всеки случай би било против истината на Светата Божия Църква“ (Св. Паисий Величовски 11, 222-223).

„Ако говорите за противещите се на Съборната Църква и умиращи в съпротива и неразкаяние, повярвайте ми, че църковно поменуване за такива не само не ще бъде прието, но ще е противно на Бога и на Светата Църква и свещеникът, дръзнал да поменува такива, смъртно съгрешава. Поменът по умрелите е най-главната част от безкръвната жертва, принасяна за православните християни – както за живите, така и за умрелите. Ако пък някой дори от православните християни явно съгрешава и не се покайва, то за такъв Светата Църква забранява да се принася безкръвна жертва, докато той напълно не изостави греха си и искрено не се покае. Ако за явен православен грешник, който не се покайва, Църквата не разрешава да се принася безкръвна жертва, може ли тя да допусне такава за човек, умрял без всякакво покаяние, в съпротива на Светата Църква?! Не, не може да стори това. Че не подобава явен грешник да се причастява със Светите тайни и за него не е възможно да се принася безкръвна жертва, свидетелства св. Симеон, Архиепископ Солунски, със следните думи:

„Няма място за неверни или другомислещи. Затова не следва никой свещеник да принася жертва или да извършва помен за явно съгрешаващ и неразкайващ се, тъй като това приношение ще е осъдително за него, както и ако причастяващият се недостойно и без покаяние приема страшните Тайни, както за това казва божественият Павел“ (1 Кор. 11:29).

Ето и друго свидетелство на св. Симеон за кого може да се принасят частици:

„Свещениците не бива да приемат приношенията на явно съгрешаващите верни, но трябва отначало да искат от тях да се покаят. Защото приобщаването бива приносима частица и не подобава, бидейки недостойни, да се причастяваме с тази жертва.“

И още от Симеон за това, че свещеникът трябва внимателно да наблюдава за кого принася той частица:

„Колкото полезно е приношението за достойно принасящите, толкова бедствено и вредно е то за недостойните, доколкото това е възможно за хората, защото частицата, принесена за някого, бидейки положена близо до Божествения Хляб, след като този Хляб бъде осветен и стане Тяло Христово, тозчас и тази частица се причастява със светинята; вложена в потира, съединява се с Кръвта и така дава благодат и на онази душа, за която е принесена…“

Дотук са думите на св. Симеон, или по-добре да се каже – думите на цялата Света Съборна Църква, понеже той говори според съборните определения. От тези думи следва, че за умрелите без покаяние и в съпротива на Светата Църква не следва да се извършва църковен помен. Онзи, който дръзва да служи помен за такива, ще даде страшен отговор пред Христа Бога в деня на Страшния Му съд“ (11, 225-226).

„Не само неверни еретици, не само блудници и прелюбодеи и други, творящи подобни непотребства, поставя под властта си змеят, но и онези, които безразлично се отнасят към всички такива и встъпват в общение с тях, тъй като верни са думите: „Който се докосва до смола, ще се очерни и който се приобщава на гордия, подобен нему ще бъде.“ По тази причина, макар че ме укоряват за това, съм забранил на православните да поменуват в свещените помени и на Божествената литургия някой, преструващ се на православен и непреставащ да има общение с еретици и ереси. Защото ако той поне в смъртния си час изповяда греха си и се приобщи със Светите тайни, православният би могъл да прави приношение за него. Но тъй като се е споминал в ерес, как може да се приема такъв в православно общение? Светият апостол казва: „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с Кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с Тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме с един хляб“ (1 Кор. 10:16-17).

Съдейки по всичко, приобщаването с еретически хляб и чаша прави приобщаващия се да принадлежи на противната на православието част и от всички такива причастници прави едно тяло, чуждо на Христа. „… Защото какво общуване между правда и беззаконие?.. каква прилика между Божия храм и идолите?“ (2 Кор. 6:14, 16), както на друго място пита Апостолът. Но подобава да се плаче за такива; за онези от тях, които са живи, подобава да се молим да им бъде дадено да се отскубнат от мрежите на дявола; за себе си пък да благодарим „задето от начало Бог, чрез освещение от Духа и чрез вяра в истината, ви избра за спасение“ (2 Сол. 2:13), за да работим за Него в православната вяра до истинско изповедничество, и ако го извършим непорочно и безукорно, да ни сподоби със Своето Царство Небесно.“ Преподобни Теодор Студит (Добротолюбие, т. 4, с. 444). 


Въпреки тези определения на Светите отци, в последно време се срещат случаи на причастяване на католици в православни храмове, а на 16 декември 1969 г. Светият Синод на Руската Православна Църква обяви „Разяснение“ за допускането с цел икономия* към Светите тайни на римокатолиците, но на заседанието на Светия Синод от 29 юли 1986 г. бе постановено: „Поради постъпващите запитвания по повод на даденото Разяснение от 16 декември 1969 г. Светият Синод съобщава, че тази практика не се разви и определя да се отложи прилагането на синодалното Разяснение до решаването на този въпрос от Православната църква“ (ХХХ Журнал Московской Патриархии, 1986 г, № 9, с. 7). 

*Икономия – (гр. oikonomia от oikos – дом и nomos – закон). – устройство, ръководство, план за спасение.

Какво трябва да бъде отношението на християните към протестантите


Как да се отнасяме към другите християнски (неправославни) вероизповедания
 

„Християнски църкви… освен нашата Православна Църква се наричат Латинската Църква и много протестантски християнски общности. Но нито Латинската Църква, нито още по-малко протестантските общини не бива да се признават за истинска Христова Църква, защото те не отговарят на апостолското устроение на Църквата Божия.“ Светител Теофан Затворник (8)

„Отначало, както е известно, всички вярващи в Христа са представлявали една, света, вселенска и апостолска Църква, имали са една вяра, едни Свети тайнства, една глава – Господ Иисус Христос, и затова тогава всички са били православни и всички са имали едно учение, едно наставление. 

Наистина още по времето на Апостолите в Църквата са се появявали еретици и разколници и колкото повече и по-далеч се е разпространявало християнството, толкова повече и по-разнообразни лъжеучения са възниквали – някои от древните еретици и разколници са образували значителни по числеността си общества, някои или са били кратковременни, или пък са били лишени от стройната организация на самостоятелна религиозна община: те са били само болни членове на Църквата, понякога отсичани, понякога търпяни, а не отделно болно „тяло“, не отделна „Църква“ (макар че с названието „Църква“ неправилно се наричат неправославните християнски общини). 

Но от края на IХ век разделянето на Църквата е придобило по-остър, по-решителен, устойчив и определен характер. Първо от истинската православна Църква са се отделели голяма част от западните християни и са образували Римокатолическата Църква; от Римокатолическата Църква на свой ред през ХVI век се е отделила Лутеранската Църква, наричана също протестантска, с нейните многочислени секти; и по такъв начин са се появили трите главни християнски изповедания: православното, римо-католическото и протестантското, и при всяко вероизповедание се е формирал свой собствен катехизис“ (1, 2). 

Римокатолическата (Латинската) Църква  

„Латинската Църква има апостолски произход, но е отстъпила от апостолските Предания и се е повредила. Главният й грях е страстта да кове нови догмати по свое съждение и своя воля. Отначало тя е изобретила догмата за изхождането на Духа Свети от Отца и Сина, или чрез Сина – това е направила отдавна, в началото на отпадането й от истинската Църква, а по наше време е измислила още два: за непорочното зачатие на Божията Майка и за непогрешимостта на папата. Такива изобретения й се струват обогатяване и извисяване на съвършенството на Църквата, докато на дело това е повреждане на Църквата, и то много съществено. 

Учението за изхождането на Светия Дух и от Сина или чрез Сина поврежда догмата за Пресветата Троица; учението за непорочното зачатие на Божията Майка изопачава догмата за повредеността на нашето естество в падението и отчасти за изкуплението; учението за непогрешимостта на папата самоволно присвоява Божествено свойство на човек и поврежда общото учение за Бога и за човека. Така в нея (Римската Църква). са повредени най-съществени части на християнското изповедание: за Пресветата Троица, за изкуплението и изобщо за естеството на Бога и човека. 

Всички тези учения са чужди на Апостолското предание и са човешки съчинения и като такива приличат на пристройки към здание, неотговарящи на плана и стила му, не от същия материал, или пък на това, както ако някой в истинско вино от грозде долива някаква течност, противна на естествения му състав. Както с такава пристройка се разваля зданието, а с примеса – виното, така с тези учения латиняните са повредили и развалили светата вяра, предадена ни от Светите Апостоли. 

Особенно разрушителен е последният догмат – за непогрешимостта на папата. Заради него човек недоумява дори как да се отнася към тази Църква.“ Светител Теофан Затворник (8, 229-230)

Светият старец Паисий Величковски пише до един свещеник на име Иоан, очевидно униат, който го моли да разреши недоуменията му: 

„Първо и най-важно заблуждение на униатите е учението, което са възприели от римляните, че Дух Свети изхожда от Отца и от Сина. Това е най-първата и най-важната от всички ереси, защото тя съдържа в себе си неправилно и противоположно на Свещеното Писание мъдруване за Бога, един в Света Троица. Който изповядва, че Дух Свети изхожда от Отца и от Сина, си представя в Бога две начала: едното на Отца, другото на Сина. 

Ние пък, православните, изповядваме в Божеството едно начало – Отца, както и Сам Господ наш Иисус Христос ни е научил в Светото Евангелие, казвайки, че Дух Свети изхожда от единия Отец. Той казва: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене“ (Иоан 15:26). И Апостолът казва: „Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините“ (Иак. 1:17). 

Виждаш ли? Той казва: от Отца на светлините, т. е. Отецът е коренът и източникът на Божеството; двете светлини – Син и Дух, от единия Отец имат своето предвечно битие, Синът в рождението и Дух Свети в изхождението… А божественият пророк Давид казва: „Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез духа на устата Му – цялото им воинство“ (Пс. 32:6). Виждаш ли, че той нарича Господ Отца, Негово Слово нарича Сина, като предвечно роден от Него, а Дух на устата Му (а не – Им) нарича Светия Дух, като изхождащ от единия Отец. 

И много други свидетелства могат да се намерят в Стария и Новия Завет, които по-ясно от слънце показват, че Дух Свети изхожда от единия Отец и върху Сина почива, както това се открива и в Кръщението Господне. И всички свети тълкуватели на Свещеното Писание, вселенските учители на Църквата, като един казват, че Дух Свети изхожда от Отца и никъде не е написано, че изхожда и от Сина. 

И така, ако униатите са единомислени с римляните в такава тежка ерес, каква надежда за спасение имат, ако не отхвърлят тази явна духоборна ерес и не се съединят отново със светата Православна Източна Църква?..“ 

По-нататък старецът Паисий убеждава свещеника, до когото пише, да бяга бързо от унията, както Лот е бягал от Содом: 

„Не жали – пише той – ни имущество, ни роднини, ако не искат да те послушат, а всячески спасявай собствената си душа от погибел. Защото за тебе няма нищо по-нужно от душата, за която е умрял Христос. Като бягаш, не се обръщай назад в сърцето си заради погиващото имущество: по-добре е за теб да живееш в нищета, отколкото да похулиш Светаго Духа, както Го хулят римляните. Напусни и бягай от унията колкото се може по-скоро, за да не те застигне в нея смъртта и да не бъдеш причислен към еретиците, а не към християните. И не само ти я оставяй, но съветвай и другите да я оставят – такива, за които по съвест знаеш, че ще те послушат. Ако пък не те послушат, поне сам се освободи от вражите мрежи и се съедини с душа и сърце със Светата Православна Църква и по такъв начин, като пазиш заедно с всички вярата непорочна и изпълняваш заповедите Христови, ще можеш да се спасиш“ (11, 217-218). 

Теофилакт Български, блажен отец от ХI век, макар и да нарича всички латински разногласия несправедливи, смята за възможно да ги заличи с християнска любов. Той се бори най-вече против прибавянето към Символа на вярата на думите „и от Сина“: „Тук – пише блаж. Теофилакт – е най-опасното зло и ако те не позволяват да се поправи то, не бива да отстъпваме, дори и да проповядват от престола, с който така се хвалят превъзнасящите се, дори и да изтъкват изповеданието Петрово, дори и да обещават блаженство, дори и да ни показват ключовете от Царството Небесно..“ (Предисловие към „Благовестник“). 

Протестантските секти

Светител Теофан Затворник пише в своите писма:

„Що се отнася до протестантските общини, макар че можем да ги наречем християнски, защото говорят за християнството, в никакъв случай не можем да ги наречем Христови Църкви. Христовата Църква е устроена от Светите Апостоли по начертание и план на Самия Господ, изяснен и утвърден от Духа Свети. А тези общини са устроени от хората самоволно и по план, който сами са си начертали. Те са взели много неща от Апостолското предание, но на всичко е дадена друга насоченост, друго място и друг смисъл. Те са разорявали предишното здание на Църквата, вземали са от нея онова, което им се е струвало подходящо за мислите им, прибавяли са свое и от сместа на едното и другото са формирали своята община. 

Кое тук е Христово? Главното в зданието са идеята и планът по нея. Понеже при тях нито едното, нито другото са Христови, а свои, със своя ум измислени, несправедливо е тези общини да бъдат наричани Христови Църкви. Защото на Христос при тяхното устроение не е даден дял. Наистина те казват, че са заимствали указанията за устройването на общините си от Писанието. Но такава идея и план за построяване не са били предадени на Писанието и затова не биха могли да бъдат заимствани оттам. Могат да се правят някакви предположения за тях от написаното, но предположенията дават само вероятност, а не същинската истина. 

Истинската идея и план на Църквата Божия Апостолите са осъществили на дело в устройването на Църквата. Който пожелае да ги познае, следва да се обърне към самата Църква Божия, да научи това от нея, а не да се наема да ги извлича от Писанието, когато те не са вложени там. Там те се виждат отчасти, но за да ги съзрем, трябва по-напред да се запознаем с тях от истинското устройство на Светата Божия Църква. А какво правят протестантите? Разоряват Църквата и след това от отломките й, добавяйки и по нещо свое, строят нова, измислена от тях. Можем ли да очакваме тогава да уловят следата от Божието начертание за истинската Църква?!“ 

„След това сам можеш да направиш правилното заключение за протестантските църкви – понеже те са устроени не по Божи, а по измислен план и по също такава идея, те не са истински Църкви Христови, а фалшиви. Те сa същото, което е фалшивата монета, или по-добре да се каже – подправеното вино. Изфабрикуваното, подправеното вино и по вид, и по вкус, и по аромат прилича на естественото, истинското вино, но по същността си съвсем не е същото, макар и да го надписват със златни букви, че е такова и такова вино. Така и тези църкви по име се наричат Христови, а в същността си не са такива. Те могат да се нарекат изфабрикувани църкви. 

Пръв започнал това фабрикуване Лутер, а след това по неговия почин със същото се заели и други и са изфабрикували множество църкви, ала пак не са доволни. Фабрикуването на църкви стана бойна задача на протестантството. Затова сред тях то още продължава и, изглежда, ще продължава до края на света… 

Всички създатели на църквите са изхождали и изхождат от мисълта, че Божия Църква, такава, каквато е устроена тя от Апостолите, на земята няма – и именно това аз наричам разорение на старото. Но понеже без Църква не може, тя трябва да се построи отново. И те пристъпват смело, смятайки, че са призвани към това, и то само защото им е дошло на ум. Но как да се строи, по какви указания? Разбира се, по Писанието, че как иначе? Грабват Писанието и се впускат да се ровят в него. 

В Писанието, както казах, не е изложен планът на зданието на Църквата, а се съдържат само някои неясни намеци за него. Когато открият такива намеци и ги изтълкуват по свой начин, те ги полагат за основа на плана на зданието на църквата и незабавно пристъпват към устройването на самата църква. Понеже един взема едно за основа на своята църква, друг – друго, трети – трето, при всеки се получава своя църква, която не прилича на другите. Излиза, че колкото умове, толкова и планове на църкви има, и колкото планове – толкова църкви. А истинска ни една няма. Разнородността им, биеща на очи, трябва доста да ни вразумява, че нито един от фабрикуващите не е попаднал на следата на истината. Но понеже всички те имат в основата си по нещо от Писанието, всеки от тях трудно признава, че греши, а, напротив, твърди, че само той единствен е попаднал на нужната следа. Така си стоят тези създадени една след друга църкви и всички твърдят, че са истински, без нито една от тях да е такава… 

Ако на земята няма апостолска Църква, как тогава с нашия слаб ум да постигнем как е била устроена тя от Апостолите? Затова няма какво и да се захващаме да възстановяваме Божията Църква. Пък и няма нужда. На земята има апостолска Църква по неотменимия обет на Самия Господ. Тези църковни създатели са двояко виновни – и за това, че се захващат с дело, към което не са призвани и нямат способности, и за това, че не виждат истинската Божия Църква, която по истинния обет Божи трябва да бъде на земята до края на вековете, или пък нарочно си затварят очите, за да не я видят, докато тя е право пред тях. Трудът на търсене и постигане на истинската Църква би бил достоен за похвала, а този труд – да се фабрикуват църкви – е направо смехотворен. Онзи е спасителен, а този довежда до пагуба и фабрикуващия, и ония, които се увличат след него… 

Папата променил много догмати, повредил всички тайнства, ослабил правилата на църковното ръководство, и всичко тръгнало не по Господнето намерение, а все по-лошо и по-лошо. След това се появил Лутер – умен, но своенравен човек. Папата, казал той, променя всичко, което му скимне, защо и аз да не променям?! И започнал да строи и престроява всичко по своему, и така учредил нова вяра – лутеранството, далеч неприличаща на онази вяра, която ни е от Господа заповядана и ни е предадена от Светите Апостоли. 

След Лутер се „усетили“ философите. Ето, казали, Лутер си създаде нова вяра, уж от Евангелието, ала по своя ум. Защо тогава и ние, независимо от Евангелието, да не съставим учение само по единия си ум? И започнали да умуват и да гадаят – и за Бога, и за света, и за човека – всеки по своему, и създали толкова учения, че може да ти се замае главата само от изброяването им. И станало при тях така: вярвай, както решиш, живей, както искаш, наслаждавай се, както ти е угодно на душата. Широко е при тях: всички прегради са пометени. Но този широк път довежда в смърт, както е казал Господ. Ето докъде доведе отстъпчивостта в учението!… 

Нито папистите, нито протестантите, нито англичаните (Имат се предвид последователите на Англиканската църква. Бел. ред.)… нямат истината Божия – истинската, чистата, пълната. Тя пребивава в едната истинска Православна Църква. Истина е, че изпаднали в прелест, те самите мислят, че притежават истината, но тя е далече от тях. Папистите първи отпаднаха от истината, но смятат, че именно те я притежават. Протестантите изобличиха несъстоятелността на папистите по много въпроси, но не намериха истината, а още повече се отдалечиха от нея, като построиха своя нова вяра по суетното си мъдруване, а не по истината Божия, но също като тях мислят, че са открили истината, докато папистите са чужди на нея. На англичаните не им хареса немската вяра и те построиха своя, също по суетното си мъдруване, а не по Божията истина, казвайки: при немците не е добро това и това, ние ще се съчиним своя вяра, която повече ни допада – и си съчинили, уклонявайки се от истината Божия още повече, като си мислят обаче, че стоят в нея по-твърдо от другите. При англичаните, също както и при немците, по-късно са се наплодили множество вери, които също се хвалят, че са открили най-после истината, докато всъщност са отстъпили още по-далеч от нея. Понеже са търсили не там, където я е положил Бог, а в своето суетно мъдруване, не са я намерили, а са сметнали за истина различни призраци на истината и върху тях с построили вярванията си…“ Светител Теофан Затворник (8,9).

Сектите 

Що се отнася до всевъзможните секти и събрания, които се кичат с името Христово, но са чужди на Свeтата Църква и все повече и повече се отдалечават от нея, уместно е да напомним правилата на Светите събори.

„Който съставя извънцърковни събрания и презирайки Църквата, иска да извършва нещо църковно, нямайки със себе си презвитер по волята на епископа, нека е анатема.“

„Който невъзбранно учи да се пренебрегва домът Божи и събранията, които стават в него, да е анатема“ (Поместният Гангърски събор, пр.6, пр. 5).

„Никому не бъде позволено да произнася, пише или съставя друга вяра освен установената от Светите отци, събрани от Духа Свети в град Никея“ (Ефески събор, пр. 7). 

Необходимо е да се помни, че християнството ни е възвестило истина Божествена, следователно абсолютна, навеки неизменна и не подлежаща нито на поправки, нито на допълнения, нито на усъвършенстване. Щом е така, християнското вероучение трябва да бъде както в началото, така и през всички следващи векове вероучение, напълно тъждествено по своето съдържание. И немислимо е Църквата, на която затова са преподадени като „образец здравите думи“ (2 Тим. 1:13), за да бъде тя „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15), да проповядва учението на вярата на едни векове и поколения с една пълнота, а на други – с друга… 

През ХVII век Източните патриарси са писали за това:

„Нашите догмати и учението на нашата Източна Църква вече отдавна са изследвани, правилно и благочестиво са определени и утвърдени от Светите Вселенски Събори: да се добавя или отнема каквото и да е от тях е непозволително.“ 

В Окръжното послание Източните патриарси още по-ясно потвърждават своята вярност към традициите на Вселенската Православна Църква.

„И ние ще предадем святата вяра на бъдните поколения такава, каквато сме я получили сами, без всякакво изменение, за да могат и те, подобно нам, без срам и укор да говорят за вярата на предците си.“ 

Православното вероизповедание допуска прогрес в християнството, но той трябва да се разбира не в смисъл на създаване на някакви нови догмати, а като по-задълбочено и разширено разбиране на една или друга догматична истина“ (10, 11-113). „Бягайте от новости в делата на вярата и благочестието и се пазете от тези лъжливи пророци, които идат в овчи кожи, а отвътре са хищни вълци – виждайте лъжата в привлекателните думи на лъстците, които искат да ви развратят под маската на доброжелателството. Имам предвид всички неправомислещи и неправоходещи не поради немощ, а от упорство и с желание да привлекат и другите на своя страна..“ Светител Теофан Затворник (9, 19).

Православната Църква  

„Но когато на Запад се умножаваше това разнообразие от вери, повече или по-малко лъжливи, на Изток неизменно стоеше в своята вяра Православната Църква – една, истинна, пазеща Божията истина, онази истина, която е възвестена от Господ Спасителя и насадена в Църквата от Неговите Свети Апостоли. Ние, синовете на Православната Църква, пазим тази истина и стоим в нея. През много векове премина неотменимата истина в Православната Църква и достигна до нас. В истина стои Светата Църква: стоим и ние в нея. Благодарение Господу, благоволил да се роди нам в недрата на истинската Православна Църква!“ Светител Теофан Затворник (8)

Богочовекът Христос


Богочовекът Иисус Христос*

Публикувано на  от Dragan Bachev

Димитър Киров

В своя роман „Бесове“ Фьодор Михайлович Достоевски говори за вяра в божеството на Иисус Христос. Някои биха запитали какво означава тази вяра и вярват ли така наши съвременници. Този въпрос е свързан с нашата тема, в която се говори за Божията и човешката природа на Иисус Христос и за вярата в Него.

Въз основа на отделни тематични фрагменти в този очерк, евангелски текстове и препоръчана литература може да се изгради представа за Богочовека Иисус, в Когото вярваме, както и в Неговото учение. Представата би била по-пълна, ако образът на Богочовека бъде описан и с помощта на знания, придобити чрез вяра. Разбира се, тук имаме предвид както вярата, за която пише Фьодор Достоевски, така и вярата в Богочовека Иисус.

Тайната на Иисус Христос се състои в Неговото богочовечество. Чудото на въплъщението се изразява както в приемането на човешки образ от Божия Син, така и в сиянието на Бога в лицето на Спасителя. Евангелието разказва за слизането на Божия Син: „Словото стана плът и живя между нас…“ (Иоан 1:14). То се яви като човек, за да бъде посредник между човека и Бога. Именно в това се състои спасителното дело на Иисус Христос.

Тази истина е разбрана много ясно от св. апостол Павел. За нея той говори в Първо послание до Тимотей, 2-ра глава и в Послание до евреите, 4-та глава.

Животът на Иисус Христос

Основни извори за живота на Иисус Христос са четирите Евангелия, както и книга Деяния на светите апостоли 20:35 и Първо послание до коринтяни 11:23 сл.

За Спасителя свидетелстват и езическите писатели Публий Корнелий Тацит (56-120), Гай Светоний Транквил (70-130), Гай Плиний Млади (61-114) и други. Във връзка с опожаряването на Рим, приписано на християните, пише римският историк Тацит и в това описание той споменава и за Иисус Христос. Тук привеждаме откъс от неговия разказ, в който пряко се говори за Иисус Христос: „За да унищожи тази мълва, Нерон започнал да наказва онези, които народът ненавиждал за гнусните им дела и наричал християни. Това име те получили от Христос, Който през управлението на Тиберий бил осъден на смърт чрез прокуратора Пилат Понтийски; но своевременно потушено, това мерзко суеверие отново избухна вече не само в Юдея, дето то се е появило за първи път, но и в самия Рим, където отвсякъде се събира и въэхвалява всичко ужасно или срамно“. Тацит не е познавал лично живота на Иисус Христос и Неговото учение, но чрез достоверни сведения е бил убеден, че такъв човек е живял сред юдеите.

За Иисус Христос свидетелства и Гай Светоний. Както Тацит, така и той не е изпитвал симпатии към християните, които нарича „хора от новото зловредно суеверие“. На друго място в своето съчинение „Животът на дванадесетте императори“,  той говори за Иисус Христос като подбудител на християните по времето на император Клавдий. Това се случило между 41-ва и 54-та година.

Най-интересното сред относително ранните свидетелства за Иисус Христос ние не намираме у историците, а у римски политически дейци. В писмото си до император Траян от 111 година Плиний Млади пита как да се отнася с християните, чийто брой се увеличавал бързо, а влиянието им сред езичниците нараствало. В писмото се съобщава за Иисус Христос, Когото последователите Му почитали като Бог.

Тримата езически писатели оставят автентични свидетелства за Иисус Христос като действителна историческа личност.

Допринасят ли свидетелствата извън Новия Завет за по-пълно познаване на Богочовека Иисус? Интересува ли ни какво са мислили нехристияните за Спасителя и Неговите последователи?

Повече сведения по този въпрос могат да се почерпят от следните автори: д-р Иван Панчовски. Личността на Иисус Христос, С., 1990; Фредерик Ф. Брюс. Иисус и християнските свидетелства извън Новия Завет. С., 1991; протоиерей Александър Мен. Синът Човешки. С., 2000 и други.

Майката на Иисус Христос

За нас е важно да знаем за кого юдеите са смятали Спасителя, какъв е бил Неговият вид и какво въздействие е оказвал на слушателите Си. Но преди да се спрем на тези въпроси, е необходимо да споменем нещо за Пресвета Богородица.

Животът на Иисус Христос е свързан непосредствено със Света Дева Мария, защото физическата Му природа е плът от плътта ѝ и кост от костите ѝ. Всеки разговор за съвършения човек Иисус Христос ни напомня за Неговата Майка, на която Църквата отдава голяма чест. Макар знанията ни за избраничеството на Светата Дева и смисълът на нейното участие в изкупителното дело на Иисус Христос да са оскъдни, те са достатъчни, за да вярваме в Иисус Христос като в действителен човек, подобен във всичко на нас, освен в греха.

Заради избраничеството на Дева Мария и за майчинството ѝ, както и за нейното застъпничество пред Бога православните християни отдават голяма почит и възлагат надежди на нея.

Предвид обаче текста на св. апостол Павел: „Един е Бог, един е и посредникът между Бога и хората – Иисус Христос като Човек“ (1 Тимотей 2:5), какво е нейното посредничество между хората и Бога? Правилен отговор на този въпрос се съдържа в учението на Православната църква за Пресвета Богородица.

Към тази подтема принадлежат и следните въпроси, на които тук няма да се спираме, а само ги назоваваме: подготвяно ли е човечеството за Иисус Христос чрез пророчества (Песен на песните 4:7; Иеремия 31:22; Софоний 3:14; Битие 3:15 и други), какви са били отношенията между Светата Майка и нейния Син, какво се е случило на срещата на Дева Мария с Елисавета (Лука 1:4) и други.

Лицето на Богочовека Иисус

Иисус Христос се интересувал за кого Го мислили хората, но също желаел да знае какво мислят за Него и учениците Му. Юдеите Го смятали за пророк Илия или за един от пророците, а св. апостол Петър Го изповядал за Син на живия Бог (Матей 16:13-18). Величието на Бога в Иисус Христос и отражението на Божията любов в Неговото лице привличали хората и оказвали върху тях неописуемо въздействие, но също така ги озадачавали, защото образът на Спасителя е непознаваем в Своята дълбочина.

Според св. Ириней Лионски (I век) видът на Иисус Христос не бил нито точно известен, нито установим в пълнота.

Блажени Августин (III-IV век) се измъчвал от невъзможността да познае лицето на Иисус Христос. А познаването на лицето според този църковен писател психологически помага на човека да вникне в характера на Спасителя. В опитите си да познае Богочовека, както и да схване по-дълбоко преданията на своите предшественици, блажени Августин открива важна нравствена истина, а именно: знанието за Иисус Христос (същото се отнася и за вярата в Него) e изцяло зависимо от духовното състояние на човека. Колкото по-благороден е човек, толкова по-дълбоко разбира физическия и духовния Христос. Обратно, бездуховният и безнравствен човек не може да почувства величието на Богочовека.

Относно различнато възприемане на образа на Богочовека Иисус от хората с различно духовно-нравствено състояние Ориген търси аналогии в историята на юдеите, той си спомня за вкуса на небесния хляб, който Бог им изпращал по време на пътуването им през пустинята. Този хляб придобивал вкуса на такава храна, каквато юдеинът желаел да яде.

За възможността за каноничната иконография на Иисус Христос в християнското изкуство, а особено за Неговия образ, който всеки от нас изгражда в себе си, може да се прочете повече в книгата на Иван Панчовски, Най-прекрасният, С., 1992; Дмитрий Мережковский. Иисус Неизвестньiй, Београд, 1935; Филипп Шафф. Иисус Христос чудо истории. Спб, 1996 и други.

Иисус Христос и св. Иоан Кръстител

Духовно-нравственият образ на Иисус Христос става по-разбираем, когато Го сравняваме със св. Иоан Кръстител.

Връзката между Иисусовото и Иоановото дело е очевидна, но това не означава, че християнската традиция не отбелязва различия между двамата. Иисус Христос напуска пустинята, за да обяви учението Си сред хората. Облича се като тях и изглежда като съвременниците Си, а св. Иоан Кръстител се обличал като пророк Илия: „Беше цял в косми, опасан през кръста с кожен пояс“ (4 Царства 1:7, 8). Христовият предтеча бил назорей, който не пиел вино и сикер (Лука 1:15). За въздържанието на Кръстителя говори Сам Иисус Христос, когато се сравнява с него: „Защото дойде Иоан – той нито ядеше, нито пиеше. А казват: Бяс има. Дойде Синът човешки, Той ядеше и пиеше. А казват: Ето човек лаком и винопиец, приятел на митари и грешници“ (Матей 11:18, 19; Лука 7:33, 34).

Иисус Христос постъпва различно с учениците и последователите Си от някои пророци преди него. Той не налага строги аскетични изисквания като извънредни пости в понеделник и четвъртък, както постъпвали „благочестивите“ фарисеи. В същото време Спасителят изпълнява Закона, без да го нарушава.

Христовото дело е продължение на Иоановото, но то е изкупително дело на Месия.

Съвършенството на Иисус Христос

Лично съвършенство се придобива в любовта. Образец на съвършенство е Богочовекът Иисус, Който обича в най-висока степен както Бог Отец, така и хората, за които се въплъщава. За тази любов говори св. евангелист Иоан, а най-изразително е описана любовта на Иисус Христос към Бога в следния текст: „Аз живея чрез Отец“ (Иоан 6:57). Тук се разкрива изключителността на Иисус Христос, още по-ярко проявена в Първосвещеническата Му молитва (Иоан 17:6-26), където се долавя и послушанието на Богочовека към Бога и готовността Му да изпълни мисията Си на земята.

В Евангелието са описани много прояви на любовта на Иисус Христос към хората: изцелявания на слепи, хроми и прокажени, неосъждане на грешници, готовност да прощава вината на покаялия се. Животът на Спасителя до кръстната Му смърт е изпълнен с любов към хората: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните“ (Матей 9:12) – тази максима е живецът на спасителното Му учение. Разбира се, връх на съвършенството в любовта е разпятието: „Няма любов по-голяма от тази, човек да отдаде живота си за своите приятели“ (Иоан 15:13). Съвършенството на саможертвената любов, проявена на кръста, включва всички Христови съвършенства: съвършенство в творчеството, съвършенство в свободата, съвършенство в отговорността и съвършенство в мъдростта. На кръста Христовото богочовечество придобива пълнота, защото там се проявява съвкупността от съвършенства и защото през вековете след Иисус Христос изграждането на „новия човек“ не изключва кръста като върховен подвиг на любовта.

Изпълняването на Божията воля е човешко творчество. Любовта в творчеството е толкова по-съвършена, колкото по-свободно се твори. Едва ли можем да си представим по-силна изява на свободата от тази на Голгота, когато Спасителят изпълнява волята на Бога.

Колкото по-силен е контролът на човека върху страстите му, толкова по-съвършени са проявите на любовта му. Лошите страсти пречат на любовта. Неизвършването на зло е следващата степен, другият връх в живота на човека, но истинският връх е свободата на избор за служение. Служението чрез кръстна смърт е съвършен свободен избор на Богочовека Иисус Христос, в Когото вярваме.

Маркираните тук идеи може да бъдат обогатени чрез Евангелието от Иоан 5-та, 6-та, 8-ма, 10-та глава, Първосвещеническата молитва, 17-та глава, книгата на св. Иоан Кронщадтский. Моя жизнь во Христе. Спб, 2001 и на митрополит Антоний (Блюм). Человек перед Богом. М., 1995 и други.

Иисус Христос и етиката на глобализиращото се общество

Тъй като в този очерк (както в цялата книжка) се очертават само насоки за подготовка, без да се предлагат завършени тематични единици, ще се ограничим само с някои аспекти, характерни за преобразяващото хората Христово учение, което ще бъде изучавано по-задълбочено по време на редовния курс на обучение.

Християнски и нехристиянски богослови твърдят, че в света няма да настъпи мир, докато не се помирят религиите помежду си. Те предлагат етика на глобализиращото се общество, която, както те се надяват, би могла да сближи представителите на различни религии. Ханс Кюнг и негови колеги формулират четири принципа на етиката на глобализма:

– изграждане на култура, въз основа на която животът на човека да се приема за най-голяма ценност, а насилието да се осъжда като зло;

– създаване на солидарност между хората и справедлив икономически ред;

– формиране на култура на търпимост, основана на справедливи отношения;

– създаване на равноправие между мъжете и жените.

Тези принципи са много съществени, а изпълнението им е важна задача за човечеството. Но може би е по-добре да се изградят предварително нравствени предпоставки за обсъждане на тревожните въпроси, а след това да се формулират принципите.

Във връзка с етиката на глобализма възникват още две затруднения. Вярно е, че религиите се стремят към повече добро в този свят. Но между религиите съществуват доктринални и нравствени различия. Това е първото затруднение. Второто е по-сериозно. Мнозина смятат, че създаването на етика на глобализма трябва да се ръководи от гражданските власти и международни институции, а не от религиите. За съжаление през следващите години едва ли ще се създаде Религиозна организация на обединените нации.

Всъщност всяка религия е длъжна да използва своите ресурси за установяване на приятелски отношения между хората. Не се съмняваме, че религиите са важен фактор в социалния живот на много региони, където се водят войни. Можем да припомним Северна Ирландия, Ливан, Израел, Сърбия и други.

Тези въпроси не са леки за разрешаване, но не са неразрешими, ако бъдат възприети универсалните ценности, чрез които да променим както своя живот, така и живота на другите. Необходимо е да разберем учението на Иисус Христос за Божието царство – това е отправната точка  за развиване на етика на глобализма. Чрез Христовата Проповед на планината и изпълнението на двете най-големи заповеди – да обичаме Бога и ближния си, животът на хората би се променил. Тогава зададените по-горе принципи ще бъдат изпълнени предварително.

За Царството Божие пише професор Ганчо Пашев в своята студия „Царството Божие“(Строителната сила на учението на Иисус Христос за Царството Божие), ГСУ (БФ), Т. XIII, 1936.

Иисус Христос и духът на третото хилядолетие

Тук този въпрос ще бъде засегнат накратко. Ако през следващите десетилетия човечеството се интегрира с помощта на религиите, в този процес централно място ще заема Богочовекът Иисус и Неговото учение, защото Той е действителна историческа личност, Богочовек и основател на единствената богооткровена религия.

Във връзка с тези християнски истини можем да размислим върху:

– Християнската вяра на човека зависи ли от мястото на Иисус Христос в историята и от разбирането за Неговата личност?

– Защо се стремим към Божието царство – защото Бог ни е необходим или заради нещо друго? Необходимостта ли е основният мотив да вярваме?

– Известно е, че здравите нямат нужда от лекар. Затова към Бога само грешници ли се обръщат, само тях ли Спасителят призовава към покаяние (Марк 2:17)?

– Възможно ли е стремежът ни към Божието царство да възникне, когато сме изчерпили своите сили за самостоятелен живот и нямаме друг път, освен да се върнем в бащиния си дом, както постъпи блрудният син (Лука 15:11-32) или е възможен и друг мотив? Можем да потърсим отговор и в евангелския разказ за излекуването на жената с кръвотечение (Марк 5:25-34). Дали нейната постъпка е плод на голяма вяра, или е начало на вярата? Може ли такава вяра да има и нехристиянин, има ли примери в Евангелието (Лука 7:1-10; Матей 15:21-28)? Вярата е вродено състояние на хората. Иисус Христос е бил убеден, че всеки човек се стреми към Бога по свой начин, защото е битийно свързан с Него.

Иисус Христос е предаден на смърт. Той възкръсва и се възнася при Бог Отец. Разказите за раждането на Богочовека, обществения Му живот и страданията Му изграждат Неговата история. Но Спасителят не е само история, Той е живот, Той е сред нас и ние общуваме с Него. Вярата в Богочовека ни променя, променя и разбирането ни за света. Промяната, към която се стремим, изисква обаче да Му принадлежим.

________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с.59-69. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Димитър Киров и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-60T

От протестантизъм към светите отци


Автор: Никола Владимиров

Посвещавам тази статия на моите възлюбени братя и сестри, които обичам и уважавам с цялото си сърце и душа, а именно протестантите! В статията ще обясня накратко за протестантизма и защо доктрината му е човешка, а не Божия. Ще разберете защо напуснах протестантизма и как стигнах до светата апостолска и единствена Христова църква, основана от Христос през 33 г. сл. Р. Хр., завещана и опазена от апостолите и техните ученици, познати на нас като светите отци. 

Преди да стана християнин се занимавах сериозно с окултизъм и ню ейдж, както и с източни практики. Един мой добър приятел (по онова време протестант, a сега православен), ме запозна с Евангелието и ми обясни за бесовските учения, които изповядвах, тъй като и той беше окултист, преди да стане християнин. След като повярвах в Христос, се присъединих към Евангелска петдесятна църква, в която беше и моят приятел. Там имаше много добри и възпитани хора, от които научих за сравнително кратко време различни доктрини, но не бях съгласен с всичко, а и от началото юдействах. Вярвах, че трябва да се пази съботата и че Бог ще съди всеки, който яде нечисто месо. По-късно напуснах петдесятната църква и станах адвентист, след като разбрах за църквата на адвентистите от седмия ден. Проучих историята им, прочетох всичките писания на лъжепророчицата им Елън Уайт.

След като видях огромно противоречие в писанията (главно за Второто пришествие) и разбрах за ню ейдж елементи в книгите й, аз спрях да се наричам адвентист, макар че все още продължих да ходя при тях заради съботата и пазенето на т.н. „Диетичен закон“. Не след дълго разбрах за една американска секта наречена „Израел на Бог“, които са по-крайни от адвентистите, тъй като вярват, че има два бога – Христос и Отца, а Светият Дух е сбор от ангели. Те вярват, че ако не пазим целия старозаветен закон, без жертвоприношенията и някои по-дребни заповеди, ще завършим в Огненото езеро.

Протестантството ми хареса много, а и поради своето религиозно и отчасти църковно-историческо невежество, ненавиждах единствената свята, древна и апостолска Христова църква и нейното Предание. Протестантизмът е едно изключително опростено и лесно християнство от страна на вяра, доктрини, богослужения, богословска литература и история. Поради тези причини бих си позволил да заявя, че заради тях, невежите и неграмотни хора са не в Христовата църква, а в човешката – именно заради опростеното богослужение, където древните християнски традиции, ритуали и формалности липсват.

Толкова млади общности като протестантските няма как да не са с ограничена богословска литература, архитектура, традиция и мъдрост. Мъдростта на Църквата е хилядолетна и се намира и в нейното Предание, което протестантството категорично отхвърля, обвинявайки го за еретично, защото е извън Библията. Но Sola Scriptura (само писанията) е обявено за ерес още от ранните църковни отци и учители като Тертулиан, който пише, че Sola Scriptura е опасна, тъй като всички общности от еретици „тълкуват и разбират писанията както си разбират за собствена погибел“. Следователно щом всеки тълкува словото по различен начин, то тогава кой ни е критерият за истината?

Протестантите отхвърлят Свещ. Предание, което е равно на Свещ. Писание, но до древния праотец Мойсей цялата Божия истина е била предавана словесно, т.е. виждаме словесно предание в Стария Завет, което наълно разбива вярата на протестантите, че Свещ. Предание е ерес. Евангелистите в Новия Завет ни казват, че Христос извърши много други дела, които не могат да бъдат написани на ръка, следователно виждаме, че християните са знаели за тези дела – отново по предание. Виждаме както в Новия, така и в Стария Завет Предание,  предавано на Божия народ словесно.

Нито юдеите, нито християните са били такива буквоядци, каквито са протестантите. Тяхното обвинение, насочено срещу Свещ. Предание е лицемерно, защото при всички протестанти има някаква форма на предание, което не е подкрепено в Библията, и сега ще дам следните примери:

  1. Евангелистите вярват, че когато едно бебе почине, отива на небето при Бога и до възкресението Той го възпитава и гледа, след което то ще възкръсне в юношеско тяло. Адвентистите казват, че архангел Михаил е водил спор със Сатаната за тялото на Мойсей дали да бъде възкресен или не. Това липсва в Библията, но виждаме че е бил погребан, а това тяхно тълкувание се базира на писанията на Елън Уайт. Във всяка общност писанията се тълкуват по нейното конкретно предание и виждаме, че хората, които не ходят в никоя от тях, тълкуват по невиждан и за протестантите начин Библията. Лично аз, тъй като не бях съгласен с всички доктрини на много от протестантските общности, тълкувах Библията по свой си начин, който изглеждаше много логичен.
  2. При протестантите е много логично и разбирането за Евхаристията. Наскоро дори научих, че дори и мюсюлманите четат евангелията, но по свое предание. Това звучи логично, което ме убеждава още повече в това, че Sola Scriptura е изключително опасна доктрина и е пътят към ереста, защото всички ереси са изградени върху нея и всички отхвърлят Свещ. Предание.
  3. Без Предание няма и Църква, а само хаос и слепота. Чисто логически е абсурдно да се обяви следването на Свещ. Предание за еретично, защото не можело да се намери в Библията такова учение, тъй като обвинителите следват свои собствени предания, възникнали от човеците, създали техните еретични сборища.
  4. Поради някаква нелогична за мен причина протестантите масово са против празници като Благовещение и използването на названието „Богородица“, макар че всички протестанти използват термина „Света Троица“. Аргументът срещу използването на „Богородица“ при тях е, че самият термин не може да се намери в Божието слово. Това при тях намирам за проблемно, защото и „Света Троица“ не се намира в писанията, както и „Единосъщен на Отца“, но това са фактите: Бог е Троица и Христос е Единосъщен на Отца.
  5. Противят се и за това, че почитаме Пресветата Дева, защото „никъде не пишело в Библията да почитаме Мария“, което не е вярно. В евангелие от Лука пише следното: Задето Той милостно погледна унизеността на рабинята Си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове“ (Лука 1:48) и Откъде ми е това – да дойде при мене майката на моя Господ?“ (Лука 1:43). Самият проблем срещу „Богородица“ е нелеп, защото Дева Мария е родила Христос, а в това вярват всички християнски общности, следователно терминът е напълно подходящ да се използва за Девата, която е родила Бог.
  6. Протестантството също така има и свое коренно различно разбиране за Църквата. Думата „църква“ идва от гръцката ἐκκλησία (Еклисия), което означава „събрание“. Църквата е Тяло Христово и следователно не е общение на светиите във вярата в спасението на Христос, а общение в самото спасение в Христос, а Църквата е Неговото Тяло. Това означава:

а) според православните Църквата не просто извършва Евхаристията, тя е евхаристийно събрание, евхаристийна общност, благодарна приобщеност1 към самото Тяло и самата Кръв на Христос;

б) сред протестантите Тялото и Кръвта не са такива, а просто символ на жертвата на Христос, което противоречи на Свещ Писание, тъй като Христос казва: „Вземете, яжте: това е Моето тяло“ (Мат. 26:26). Древните му последователи, които са разбирали от символизъм, изобщо не са приели думите Му символично, а съвсем буквално и затова са казали „Трудно е това учение“, след което много от тях го напускат.

  1. Евхаристията е общение с Тялото Христово (Църквата). Едно тяло сме в Христа, защото се причистяваме с един Хляб. Всички християни поотделно сме части от Тялото Христово, а заедно сме едно Тяло Христово. При протестантите църквата е общност, която извършва Господната вечеря, но истината е, че Църквата е общност, която Е Господната вечеря. Както на ранните ученици, така и на за протестантите им е трудно да разберат Евхаристията. Те си мислят, че Църквата учи, че Хлябът и Кръвта буквално физически стават кръв и плът, защото го разбират по плътски начин, а не с дух. Виното и хлябът чрез Светия Дух стават реално Божия Кръв и Плът. Те не са просто символ, а именно Христовото Тяло и Христовата Кръв. 
  2. Протестантизмът идва от Мартин Лутер, който е живял през 16 в. Той е разпространявал доктрината, че се спасяваме само чрез вяра, но проблемът с тази доктрина е, че не е била учена от нито един християнин за 1500 г., както и че напълно противоречи на апостол Яков: Видите ли, че човек се оправдава с дела, а не само с вяра?(Иаков 2:24). Това е и една от многото причини поради която Лутер е искал да премахне посланието на Яков от Библията. Виждаме и какво казва нашия Господ в евангелие на Матей: Защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден“(Мат. 12:37). Думите са повече от „само чрез вяра“. Те са нещо което казваш и правиш. В Посланието до Римляни 2:6-7 виждаме свети апостол Павел да казва: Който ще въздаде всекиму според делата му: живот вечен на ония, които с постоянство в добри дела търсят слава, чест и безсмъртие(Рим. 2:6-7). Свети Апостол Павел тук казва пределно ясно, че не само чрез вярата си ще се спасим, но и чрез добрите си дела, защото „вярата без дела е мъртва“, както казва омразния на Лутер св. ап. Яков.
  3. Имаме достатъчно свидетелства в Свещ. Писание, че се спасяваме не само чрез вяра, но и чрез дела, а проблемът с протестантизма е, че се проповядва спасение само чрез вяра, която е най-важната доктрина на Лутер, която е абсолютно неподкрепена от Свещ. Писание. За тази своя доктрина Лутер казва, че „От тази доктрина зависи падането или издигането на Църквата“, а това е ерес. Чрез еретическото учение на Мартин Лутер следва един златен век на всякакви нови ереси като баптизъм, калвинизъм, мормонство, адвентизъм, евангелизъм и т.н. Всички секти са базирани на протестантска основа, тъй като Sola Scriptura дава възможност за различни тълкувания и разбирания на Библията, които звучат логично на пръв поглед.
  4. Какъв е критерият за истината на протестантските църкви, основани от човеци? За разлика от много секти те не се обявяват за проекти, при положение, че човеците сме грешни, а знаем, че писано във второто Послание на св. ап. Петър: „Като знаете първом това, че никое пророчество на Писанието не е собствено (на пророка) тълкувание на Божията воля. Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци (2 Петр. 1:20-21).
  5. Никой човек, освен преизпълнените със Светия Дух пророци, не може да тълкува пророчествата в Библията! Sola Scriptura е еретическо разбиране и дава различни тълкувания. Всички звучат разумно и логично, но не са Истината! Единственият критерий за Истината е Едната, Свята и Апостолска Църква, завещана ни от Христос и апостолите, а за нея Христос обеща, че и “портите адови няма да и надделеят”, в което протестантите са убедени. Протестантите вярват, че древната църква след апостолите се е покварила.  Логически е невъзможно абсолютно всички ученици на апостолите да изпаднат в ерес, тъй като в нея действа Св. Дух. Протестантите вярват, че дяволът е завладял църквата, а това е много опасно и противоречащо на Библията учение, тъй като протестантите се хвалят как те се уповават само на Библията, за разлика от Православието и Католицизма.
  6. Църквата има Светия Дух, даден ни от Христос, който е Духът на Истината, което прави вероятността Църквата да е паднала още по-малка. Що за любящ и добър Бог ще остави Църквата Си, след като е дал обещание, че на Църквата „портите адови няма да й надделеят“ (Мат. 16:18) и ни изпраща Светия Дух:И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде“ (Йоан 14:16-17). Ако Църквата е „паднала“, то какъв е критерият за истината? Как да сме сигурни точно коя от хилядите „църкви“ е истинската?! Критерият за истината ни е Църквата, която ни е майка и е невяста Христова, както и лечебница за грешниците, които се очистват вътре в нея.
  7. Друг проблем при протестантите е текстът, който използват за своите преводи на Библията, по-точно Масоретският текст2. През 10 век има редакция на еврейските ветхозаветни текстове, наречена вокализация, т.е. на консонантното писмо се слагат гласни. С други думи: протестантските преводи са по т.нар. Масоретска редакция след вокализирането. Освен че протестантските Библии са преведени от различен текст (църковните преводи са базирани на Септуагинта3), в тях липсват и 7 старозаветни книги. Аргументът им за липсата на книгите е че „Бог е избрал кои библии да останат в Библията“, което е нелепо, тъй като превръща християнството във една „буквоядна“ вяра. Самият Христос цитира книга на Товия, а Септуагинта е включвала всички „неканонични“ книги, които протестантите отхвърлят; ползвали са я дори и апостолите. В книга на Варух пише, че „Бог ще ходи между нас в плът“ и това пророчество се е изпълнило, защото Христос е Бог и се яви в човешка плът и живя между нас: И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Йоан 1:14). Дори и ранните църковни отци са ползвали липсващите в протестантските библии книги, което доказва, че християните още в началото изобщо не са и мислели, че може да не са канонични, а някои от книгите дори и ползвани при юдеите. Във вавилонския Талмуд, който е с много голям авторитет сред юдеите, се чете книга на Сирах4 като неоспорима част от писанията. Един от аргументите им срещу седемте книги е, че „Исус никога не е цитирал от неканоничните книги“, което не е вярно – той не е цитирал и две от книгите, които се намират и в техните библии.
  8. Друг проблем с този аргумент е, че в първи век е нямало официална Библия, с която всички евреи да са съгласни. Една от причините е, че има различни групи от евреи – фарисеи, садукеи, книжници и т.н., които са имали различни вярвания и са дебатирали помежду си кои книги принадлежат към Свещ. Писание. Ранната Христова Църква е решила кои книги принадлежат към него, а виновникът за липсващите книги в протестантските библии е Мартин Лутер. Той не е харесвал някои книги, които са противоречали на неговите разбирания и решава да ги махне. Протестантите разбира се казват, че Бог му е разкрил кои книги да включи, но тук се появява въпросът: Защо Бог, Който изпраща Св. Дух на християните, за да им открие още в началото кои книги да влязат в Библията,ще ги държи в измама 1500 г., докато се роди един човек, който явно е прекалено специален, за да открие Бог точно на него всичко?
  9. Исторически факт е, че Лутер е искал да хвърли следните книги от Библията в огъня: Посланието на Яков, Откровение, Послание до евреите, Послание на ап. Йуда… Но благодарение на неговите последователи новозаветните книги не са пострадали, а това са факти, които мнозина от протестантите отхвърлят, защото са против самите тях, както отхвърлят и цитираните от Лутер думи, че може да блудстваш колкото си пъти искаш и когато си поискаш, но само да се помолиш на Бог, Той ще ти прости всичко! Но истинският християнин трябва да бъде мъртъв за греха, да умъртви плътта си и да живее по дух и истина5, умножавайки благодатта и доброто. Лутер казва следното за посланието на св. ап. Яков: „Посланието на св. Яков е послание на слама, сравнено с другите книги, защото няма нищо общо с естеството на евангелието“. Лутер е казвал това, защото посланието на Яков е противоречало на неговата нова идея спасение само чрез вяра.

Живот извън Църквата Христова няма, защото извън нея е Вавилон, а „Църквата е по-древна от сборищата на еретици“, както свидетелстват светите отци. Протестантите са се отцепили от Тялото Христово и следователно вече не са едно с Христос, не са с Него, а са се отделили от Него и Невястата Му. Спасението е единствено в Църквата, която е майка за християните и лечебница за грешниците и в Нея чрез Евхаристията се очистваме духовно6.

Когато бях протестант, много се страхувах от ереста и непрестанно молех Бог да ме опази от ереси. Молех се да ме води в истината и в Неговото здраво учение, за да не изпадна в ерес, а Той е казал: Искайте и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори“ (Лука 11:9-10). Поради това обещание на Христос вярвам, че ме е завел в неговата Истинска и свята апостолска Църква! Бог ни е завещал Светия Дух, който е в Неговата Църква и единствено тя съществува и до ден днешен, разпространена по целия свят. Точно както по времето на апостолите в нея няма пастори, а епископи и също като при апостолите, е свиквала събори, чиито решения са били водени от Светия Дух – така са се победили мнозина ереси!

Всичко това написах за вас, моите изгубени братя и сестри, които напуснахте Църквата.. Но стига да искате и търсите Христос, точно като в притчата за блудния син ,Той ще ви приветства, облече и нахрани. В Дома Му ще има радости и веселие заради това, че както блудният син се е завърнал, така и вие сте се върнали…

Богословска редакция: Ренета Трифонова

Готови ли сме да прощаваме?


Изкуството да прощаваш и да търсиш прошка – велико и благородно дело или проява на слабост?

Предлагат ни филми изпълнени с подлост, двуличие, ненавист, агресия, омраза и отмъщение. Като че ли те са решение нa всичките ни проблеми. От билбордовете крещят гръмките заглавия „Отмъщението”, все едно то е единствено и неповторимо актуално действие. Видяхте ли щастие и прогрес на някой от героите? Освен завихряне на безброй проблеми, никой не се чувства удовлетворен и свободен.

Ние имаме хубав празник, „Ден на прошката” и това не е случайно. Чрез нея се трансформира негативната емоция, която бавно и неусетно ни подкопава взаимоотношенията, здравето и успехите във всяко начинание. За това е необходимо да се замислим, кое е по-ползотворно за нас: отмъщение или прошка. В този ден по традиция е прието младите да искат прошка  от възрастните. Аз мисля, че е спешно необходимо, те да я поискат от младите. Живели са повече и имат много неуредени моменти и емоции.

Трудно прощаваме заради гордостта и така натрупваме все повече емоционална отрова. Готови сме да страдаме, заради най-различни постъпки на околните, въпреки че не сме отговорни за техните действия. Когато бяхме много мънички, нямахме подобни проблеми. Дори да се сдърпаме с някое дете, прощавахме бързо и продължавахме игрите си на воля. Всички помним тези щастливи моменти, какво се обърка, че сега сме гневни и порицаващи? Възрастните успяха да ни вкарат в техния критичен свят, съдещ всичко и всички, слагайки етикети на всеки, борейки се по между си и губейки най-вече себе си.

Въпреки гореизброеното, те не са виновни, възпитани са по този начин и това предават на нас. Дават най-доброто на което са способни. В играта на живота няма нужда да има виновни, а само осъзнаващи. Тук е мястото да спомена, че прошката е необходима, не защото другите заслужават, не защото са прави, а защото ние заслужаваме да живеем свободно, без да нараняваме себе си. Разбрахте ли, прощаваме от все сърце на другите, но всъщност прощаваме на себе си. Прошката е проява на любов към себе си.

Ако ни е трудно да прощаваме, то е защото много дълго сме се упражнявали в непрощаване. Спомнете си ранното детство и то ще ви помогне да преодолеете вътрешното съпротивление. Простете лично, на тези с които живеете. Кажете на глас „Моля те, прости ми”. Нищо повече не е необходимо. Дори не е нужно да ви отговарят. За Махатма Ганди „Умението да прощаваш е свойство на силните, слабите никога не прощават”. Тя ще помогне на сърцето ви да се освободи от затвора на собствените ви страховете, на гнева и ненавистта.  И така един след друг прощавайте на всички. После си представете тези,  които са далече или са в миналото, виждайки ги мислено. Простете на хората, за които смятате, че са постъпили несправедливо с вас. После простете на лошото в живота си и накрая на себе си. Макар, че споменавам прошката към себе си на последно място, тя е най-важната, защото ако не простиш на себе си, не би могъл да простиш на никой друг. Направете го от все сърце! Това води до голяма трансформация, цялата тежест, която дори и не сте подозирали, че носите на плещите си, се смъква и с лекота ще продължите по пътя си. А дали наистина сте простили ще разберете, когато срещнете „проблемните” хора и не изпитвате лоши чувства към тях.

Разкрих ви дарбата да прощавате, надявам се животът ви сега да бъде хармоничен, без емоционални блокажи. Успех в нейното практикуване!
Георги Котев

 

Момичета кокичета.


Момичета кокичета.

Пеят птички пъстрокрили,
тръпне свежият листак,
със чадър от синя свила
руса пролет шета пак.

Спира над горите гъсти,
спира сред полята тя
и разтваря с тънки пръсти
най-сънливите цветя.

Дига гугличка и трепка
в луда радост всеки цвят
и по пъстрите му клепки
топли капчици блестят.

Асен Разцветников

Да си спомним с носталгия по отминалите хубави времена.


Стикс (на английски: Styx) е американска рок група, много популярна през 1970-те и 1980-те години с 4 поредни платинени албума. Едни от най-големите им хитове са „Лодка на реката“ (Boat on the River), „Мистър Робото“ (Mr. Roboto), „Ренегат“ (Renegade), „Лейди“ (Lady), „Бейб“ (Babe) и „Не позволявай да свърши“ (Don’t Let It End).
Групата е сформирана през 1961 година в Чикаго, Илинойс като „Трейдуиндс“ (The Tradewinds). Печели най-голяма популярност в края на 1970-те. Стикс са номинирани за Грами през 1980 година.

Поздравявам всички ценители на качествената музика. 🙂

Не прославят ли и злите хора Бога?


Въпрос 15 – Не прославят ли и злите хора Бога?

от Гари Норт

“Но, ето, ръката на този, който Ме предава, е с Мене на трапезата. Защото Човешкият Син наистина отива, според както е било определено; но горко на този човек, чрез когото се предава!“.
(Лк. 22:21,22)

Псалмистът прогласява: “Всички Твои творения ще Те хвалят, Господи” (Пс. 145:10). Цялото творение свидетелствува за Неговата власт и величие. Бог не изкушава хората да вършат зло; изкушават ги собствените им страсти (Як. 1:13-14). Но тези действия не намаляват Божията слава. Бог прави злите хора за Себе Си, не за да ги спаси, а за да изяви Своята върховна власт над тях и техния грях. Както Фараона, злите хора са съдени и когато те са съдени, Божието име се прославя.

Бог ли създаде злите хора? Разбира се; Бог е Създателят. Прави ли Бог хората зли? Не; Той мрази злото. Създава ли Той злите хора според Своето непоклатимо и напълно неизбежно решение? Как иначе? Случайни ли ги създаде? Зли ли са те само поради някаква случайност – безлична случайност, която Бог не контролира и не е в състояние да обхване изцяло? (Накои протестантски теолози всъщност казват, че Бог не знае напълно бъдещето и това Негово незнание е основата на човешката свободна воля и морална отговорност.)

Злият ден за злите е денят на крайния съд. Бог ги е създал за този ден, точно както създаде и Сатана: “Тогава ще рече и на тия, които са от лявата Му страна: Идете си от Мен, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели” (Мат. 25:41). Огънят наистина беше предназначен за тях. Не бяха ли те, като съдове за гняв, също предназначени за това?

 

Вероятен отговор

“Бог се прославя чрез Неговото наказание на всеки грях и дори на грешниците. Въпреки това, Бог не е начинател на греха. Да се каже, че Бог създава зли хора е също като да се каже, че Бог е начинател на греха. Текстът означава само, че Бог се прославя въпреки злите хора.”

Моят отговор: Така ли казва текстът? Не казва ли, че Бог е Създателят, Който създававсяко нещо за Себе Си? Внушава ли, че грехът е резултат от “космическа случайност,” над която Бог няма контрол, или е избрал да не упражнява никакъв контрол – събитие, което осуети Неговия план за времената? Успя ли Сатана в осуетяването на Божия план? Или ще твърдим, че Бог няма изчерпателен план за времената? И ако твърдим това, на какви категорични библейски стихове ще се позовем, за да докажем твърдението си?

Използваме ли човешка логика – “Бог не е начинател на греха и следователно грехът не беше никога част от Божия план” – за да отхвърлим това, което текстът казва? Използваме ли човешка логика – “грехът не би могъл да бъде част от Божия план, освен ако Бог е начинател на греха” – да покажем, че Сатана и неговите последователи самостоятелно преодоляват Божиите надежди и план за времената? Не сме ли въздигнали Сатана в състояние на “почти Бог” във власт – същество, което може и има възможност да продължава да осуетява Божия план? Не се ли скриваме в логика от поучението на Библията? Можем ли да уповаваме на логика противна на откровението?

____________________
За допълнително изучаване: Бит. 45:8; 50:20; Съд. 14:4; Пс. 76:10; Ис. 45:7; Ам. 3:6; Деян. 3:18; Рим. 8:28; 11:36.